Александр Вутимски, "Прежде"
Помню я вершины в жарких искрах
и густые, смирные леса.
... Память синеока, во вскриках.
Помню, как с рассветами и сам
я с лукошком лёгким раздороги
мглистые, неверные пытал:
мимо бездн меня носили ноги,
сны росой холодной я смывал...
И когда огромнейшее солнце
ночь сметало, синюю тоску,
клали мы по ягодке на донца,
красные, в малиновом соку.
Этих гор вершины в жарких искрах!
Эти знойные покой-леса!
Тут внизу синеет, кроясь, Искыр,
там трепещут сухо небеса.
Вечерами, только как слезина,
застывала полная луна,
мы шагали медленно в низины
вечера без солнечного дна.
... Видели ещё мы малый рынок,
и звенели левы на руках...
И над лесом, тёмным и старинным,
ветров в полусумраке размах...
...Помню я вершины в жарких искрах,
эти знойные покой-леса!
Память моя, тихо! Синий Искыр!
Звёзды в предрассветных небесах.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Някога
Помня върхове в слънчеви искри
и дълбоки,спокойни гори.
—Мойте спомени сини и тихи.
Помня в ранни, смълчани зори
ние тръгвахме в тъмните пътища
и със кошници леки в ръце,
през бездънните, стръмните пътища
със измито в росата лице...
И когато огромното слънце
разпиляваше синята нощ,
ние пълнехме—зрънце по зрънце—
със малини червените кошници.
Этих гор вершины в жарких искрах!
Эти знойные покой-леса!
Тут внизу синеет, кроясь, Искыр,
там трепещут сухо небеса.
Тия върхове в слънчеви искри!
Тия знойни, спокойно гори!
Долу някъде синият Искър
и над нас - ведрината трепти.
Вечер, щом като едра сълза
на небето застиваше месецът,
ние тръгвахме бавно назад
във бездънната вечер унесени.
...И ний виждахме: малък пазар.
И звънят във ръцете ни левове...
И над старата,тъмна гора
ветровете във здрача повяваха...
...Помня върхове в слънчеви искри
и спокойни, и знойни гори...
Мойте спомени! Синият Искър!
И звездите във ранни зори.
Александър Вутимски
Детство
Още помня оня малък двор
и сред него—бедната къщурка,
що като огромна костенурка
дремеше под ведрия простор.
Нощем над зелените поляни
тръгваше бездомната луна.
И липите в лунна светлина
бяха черни, страшни великани.
А когато моят благ баща
все не се завръщаше от фронта,
взирах се във сребърните клони
и за него мислех във нощта.
Но, уви!—напразно съм го чакал.
Спомням си безцветната луна
и очите на една жена,
с мокър блясък пламнали във мрака...
Тия мои някогашни дни!
Тия мои минали години!
Ето, небесата пак са сини,
пак просторът разведрен звъни.
Никой днес не чакам да се връща
и тежи ми чистият простор...
Още помня оня малък двор.
Още помня стихналата къща.
Александър Вутимски
Александр Вутимски, "Детство"
Я припоминаю тесный двор,
бедный наш домишко—посредине,
черепахой кажется, в унынье
дрёмлет. И безоблачен простор.
Ночью раззелёные поляны
гладила бездомная луна.
Липы осиянные без сна
чернотой пугали, великаны.
А когда мой батюшка домой
с фронта всё домой не ворочался,
с лунным серебром ветвей печалясь,
по ночам терял я свой покой.
Но, увы! осуществились страхи;
помню: блик луны во тьму спозал,
и большие женские глаза
мокрым блеском вспыхнули во мраке...
Живы те, мои былые дни!
И часы ушедшие немеют!
Вновь простор безоблачный звенит,
небеса ещё сильней синеют.
Не вернуть ушедших мне, всё выше
в тягость мне безоблачный простор...
Ещё помню маленький наш двор.
Ещё помню домик наш утихший.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
адреса: https://www.poetryclub.com.ua/getpoem.php?id=265234
Рубрика: Поэтические переводы
дата надходження 15.06.2011
автор: Терджиман Кырымлы